До Техеран и назад!

Техеран, или както му казват местните Техран, е столицата на Ислямска република Иран :)

Заедно с един приятел - Митко, трябваше да пътуваме до една местна авиокомпания -ТАБАН Еър по работа. Тъй като няма директни полети от София, първо пътувахме до Истанбул, а оттам хванахме полета на ТАБАН Еър до Техран.

Още на летището в Истанбул ми направи впечатление, че иранските жени докато пътуват из Европа не спазват толкова строго правилата. Почти всички бяха с къси поли и презрамки. Но в момента, в който се качихме в самолета, тоест вече на практика на Иранска тритория, всички сложиха дълги дрехи и шалове на главата. Законите са си закони, а като се има предвид, че на самолета има представител на Нравствената полиция на Иран, никой не си позволява да ги нарушава.

Още в началото полета закъсня с повече от 2 часа и вместо в 22:15 излетяхме в 00:30. Иран е в часова зона с 1:30 часа напред спрямо България, което означаваше, че ще пристигнем рано сутринта. Още с това закъснение ни направи впечатление, че в Табан Еър организацията не е на ниво. В крайна сметка се приземихме успешно на Летище Имам Хумейни.

Излизайки навън очаквахме някой да ни посрещне, но уви никой не ни очакваше. След като изгубихме един час да обикаляме летището и да търсим офиса на фирмата, най-накрая намерихме отвън на паркинга една служебна кола на Табан. Разбудихме шофьора и след като той само ни попита "Табан Еър" а ние казахме "Yes", ни качи на колата и потеглихме за Техран. Пътуването с автомобил в Иран е невероятно екстремно преживяване. Пътищата са широки и хубави, но за сметка на това никой не спазва никакви правила. След около 45 минути лавиране между автомобилите с бясна скорост, без да се спазва никакво предимство, пристигнахме в хотела на авиокомпанията. Тук ще спомена нещо за пешеходците. Те нямат никакви права на пътя и се чудя как успяват да оцелеят притичвайки между автомобилите, които пък от своя страна дори не намаляват скоростта. На снимката по долу се вижда, че на пътното платно няма ленти, но то и да има никой не ги спазва. За сметка на това на почти всеки тротоар в града имаше сложени специални плочки за слепи хора. Само се чудя как пресичат. Парадокс!

След като се добрахме до хотела (заболя ме крака да натискам въображаемата спирачка), в 7 часа местно време, разбудихме пазача и се насочихме към стаята да починем от дългия път.

Той се опита да ни обясни нещо на развален английски, че после ще трябва да сменим стаята, но вече бяхме толкова уморени, че само кимнахме и се качихме в асансьора. Самата стая, или по скоро апартамент, представляваше голяма дневна с кухня, с всички необходими уреди, три спални, баня и тоалетна. Пълен разкош. Все пак тук трябва да отбележим, че много от сградите са строени по американски стил и са относително нови.

Квартала, в който се намира хотела е може би най-непредставителната част на града или "downtown" както казват местните. Но преди 30-тина години, още преди революцията, е било взето решение да се съборят всички съществуващи сгради, да се направят широки улици и булеварди и всичко да се построи наново. В резултат на това сградите са новички и добре изглеждащи, с орнаменти в характерния близко-източен стил.

След като починахме няколко часа, се отправихме към офиса на Табан Еър. Там след няколко часа разговори не стигнахме до голям напредък и към 17:00 местно време се отправихме към хотела. След това излязохме на разходка с няколко български колеги, които работят в Техран за други фирми и горе долу така приключи първия ни ден в Техран.

На другия ден след като свършихме работа,  с единия от колегите, с които се запознахме - Мохамед Тахваеи, се разбрахме да отидем на разходка до планината Точал (Tochal), разположена на север от Техран. Тя е част от планинската верига Алборз (Alborz), която започва от границите на Азербайджан и Армения на северо-запад, заобикаля Каспийско море от юг и достига на изток до границите на Туркменстан и Афганистан. Най-високия връх в тази част на планината също се казва Точал и е висок 3964 м. Не мога да не направя асоциация със София и Витоша, защото планината буквално започва от крайните квартали и се издига стръмно над града, но с тази разлика, че няма почти никаква растителност. Малкото дървета или по-скоро храсти, които се срещат тук там са засадени изкуствено и се поливат постоянно, за да могат да оцелеят в сухите летни дни. През зимата има много сняг и няколкото зимни курорта в планината се радват на много посетители. Също благодарение на този сняг, в близкия язовир Latyan, се събира достатъчно вода за нуждите на Техран.

Нашият приятел Мохамед ни взе в 18:00 от хотела и ни поведе със собствения си автомобил Пежо към планината. Тук да вметна, че около 60 % от автомобилите, които се срещат по пътищата са Пежо. Произвеждат се в Иран по лиценз и по нищо не могат да се различат от оригиналните. Логично бензина в Иран е доста евтин - около 50 ст., а за същите пари може да си напълните цялата бутилка с газ. 

Започнахме отново едно бясно препускане по улиците, без да се съобразяваме с правилата за движение, но вече не ни правеше такова впечатление. Явно започвахме да свикваме. Докато стигнем до подножието на планината пътувахме близо час. Градът е огромен с неговите около 17 милиона жители (9 милиона според Уикипедия). Мохамед искаше да ни заведе до двореца, където в момента се помещава президента на Иран, но уви, беше затворено и не можахме да го разгледаме. 

Продължихме към планината и Мохамед ни разказа, че по принцип по-голямата част от населението на Иран (което е около 80 милиона) не одобрява сегашното управление. Преди 3 години е имало избори и по голямата част от хората са гласували против сегашният президент, но по някакъв начин резултатите са били подправени и президентът е бил преизбран. Последвалите протести са били потушени със сила. Тук може да прочетете повече информация. Мохамед смята, че сегашните управляващи са глупави и дърпат Иран надолу, но като цяло се е примирил със сегашната ситуация, както и почти всички негови съграждани.

Иранците са горд народ, наследник на древните перси, и предполагам, че няма да оставят нещата така. Надявам се също, че ще успеят сами да сменят управлението си и да се отворят към света, преди да са се намесили великите сили. 

Докато пътувахме, научих един интересен факт. Иранците говорят на "фарси", и както ни обясни Мохамед, правилното произношение е "парси" (персийски), но тъй като арабите не могат да произнасят звука "п" са го променили на "фарси". 

За да стигнем до планината преминахме през едни от най-луксозните квартали на Техран. Тук вече могат да се видят огромни палати, с колони, лъвове и всякакви глезотии. Разбира се и автомобилите паркирани отпред или в дворовете на са Пежо, а едни от най-скъпите и модерни автомобили, които може да се купят днес. 

От паркинга в подножието на връх Точал (намира се на 1910 м надморска височина) хванахме автобус до втората станция на лифта (2480 м.). Всъщност от паркинга има два лифта, кабинков и седалков. Седалковия достига до 2940 м., а кабинковия до самия връх.

От втората до третата станция на лифта се изкачихме пеша. Тъй като няма никаква растителност по целия път се наслаждавахме на прекрасна гледка към огромния Техран.

 

 

На третата станция има голям извор и там се разположихме с приятелите на Мохамед да починем и да вечеряме. По времето на пътуването ни в Иран беше Рамазан и никой не яде и не пие вода през деня. Затова не пристъпихме веднага към вечерята, а изчакахме да се залезе слънцето. Всеки от приятелите на Мохамед беше донесъл по нещо и го подреди на земята на една голяма черга. Имаше от техния арабски хляб, овче сирене, някакви сладки неща които приличаха на тулумбички и фурми. Салатата беше от нещо като дива мента и зелен лук. Изключително ароматна. Имаше и нещо като супа от варено жито и месо, която местните похапваха с канела и захар. Сервираха чай, който аз определих като мащерка, както и една местна напитка, направена от студен извлек от мента и още някаква билка, смесени с вода и захар и сервирани с лед, като студен чай. До колкото разбрахме наименованието на тази напитка е Арак Нано.

На снимките с жълто-зелената тениска на раета е Мохамед.

След като се поотпуснахме, приятелите на Мохамед започнаха да ни разпитват как е живота при нас, имаме ли подобни храни, изобщо за всичко което им беше интересно. Всички очаквахме да чуем от града последните думи на имама за да пристъпим към вечерята. Тогава от разговора разбрахме, че по принцип не разбират молитвите, които им четат защото са на арабски. Само един от приятелите на Мохамед, който носеше корана със себе си, разбира арабски и можеше да преведе какво се казва в молитвата. 

След като чухме от града няколко пъти думите "Аллах акбар" започнахме да се храним. Незнам дали от приятната компания или от мястото, или от това, че се бяхме поуморили нагоре по пътя, но храната ни се стори невероятно вкусна. Митко не спираше да повтаря, че е влюбен в салатата и в студения чай. Даже разпита от къде може да си купи подобна напитка от магазина.

След вечеря аз се поразходих до края на терасата на която вечеряхме, от където има гледка към Техран. Пред мен се откри невероятна гледна на нощния град. За съжаление само една снимка се получи но се надявам да преживеете същото усещане като мен.

Неусетно стана доста късно и трябваше да си тръгваме. Сбогувахме се с приятелите на Мохамед и потеглихме надолу. На слизане използвахме седалковия лифт и още веднъж се насладихме на невероятната гледка на нощен Техран.

Мохамед ни остави в хотела, но с това не приключи нашата вечер. Още през деня се бяхме уговорили да отидем на гости на българската група. Така към 22:30 благополучно се добрахме до техния блок и се присъединихме към забавата. Повода за събиране беше че един от колегите си заминава на другия ден. В единия от апартаментите се бяха събрали към 20 българи, разбира се на маса :) На която си имаше всичко българско. И шопска салата и ракия местно производство. По принцип алкохола в Иран в забранен, но не и спирта в аптеките. С малко повече майсторлък колегите успяват да си направят приличен алкохол. 

Успях да изненадам с присъствието си няколко бивши колеги и се разбрахме да излезем на разходка на другия ден с един от тях - Румен от Варна.

Не останахме дълго на партито, защото доста се бяхме поуморили, а и Митко трябваше да пътува рано сутринта за Варна. 

С това пътуване Табан Еър доста се поизложиха, защото уж бяха му купили билет, но се оказа, че е 50-та резерва. Митко трябваше непременно да се прибере в България през деня и затова си купи билет за Варна от друга фирма и отпътува. А моите приключения тепърва предстояха ...

Но да се върнем на разходката с Румен. Както се бяхме уговорили, след като аз доволно си поспах до към 11 часа, излязохме на разходка из квартала. Наблизо имаше някаква арка-паметник към която се запътихме да разгледаме. Беше страшна жега и тъй като и двамата нямахме шапки, после се оказа, че са ни изгоряли главите. Арката, която бяхме си набелязали се оказа доста красива. Разположена е в средата на голям площад и както се оказа в последствие се нарича Azadi tower. Разположена на едноименния площад и символизира входа на града.

На този площад през 1979 са били основните протести по време на Революцията. На същия площад са били протестите и по време на изборите през 2009. Няма да се впускам в повече подробности, които самият аз научих в последствие от статията в Уикипедия, може да прочетете сами.

За повече разходки нямаше време защото моят полет беше в 19:50 и в 17:30 трябваше да тръгвам за летището заедно с екипажа на самолета. В уречения час слязох пред хотела но шофьорите на Табан ме уведомиха, че има закъснение на полета и ще екипажа ще тръгне в 18:30. Нямаше какво да правя освен да чакам. В 18:30 слава Богу потеглихме към летището. Трафика беше доста натоварен и логично пристигнахме доста късно. Но тъй като знаех, че има закъснение и не се притеснявах. Огледах се на кое гише е регистрацията за моя полет но имаше само надпис, че полета е забавен. Реших, че скоро ще напишат на кое гише трябва да се чекирам и зачаках спокойно. Когато оставаха 40 мин. до полета случайно край мен мина един от шофьорите на Табан и ме попита какво става. Обясних  му, че чакам да се чекирам. Той ме изгледа странно и ми съобщи, че вече гишето е затворено. Тук вече сериозно взех да се притеснявам защото можеше да си изпусна полета и нямаше да мога да си тръгна чак до вторник. Шофьора ме помъкна нанякъде и започна да се обажда на колегите си по радиостанцията. Тъй като нищо не разбирах и нищо не се случваше, а той продължаваше да повтаря "Don't worry my friend" още повече се притесних и започнах да се ядосвам. След около 20 минути висене на гишето на Махан Еър и разправии с наземната стюардеса, получих най-накрая бордна карта. Тия 20 минути ми съкратиха живота с минимум 5 години. Грабнах бордната карта и се затичах към мястото да проверка на документите. Оставаха 15 мин. до излитане. Като стигнах на мястото за проверка на сигурността се оказа, че няма за какво да се бърза. Всички пътници за полета тепърва започваха проверка на багажа. Тъй като не успях да си чекирам багажа, при проверката ми конфискуваха джобното ножче, което ми беше много скъп подарък. Голямата глупост беше, че ми взеха ножчето, а оставиха в багажа ми 4 литра течности, без дори да ме попитат какво е това. А това бяха сиропите на Митко (Арак Нано).

Както и да е, нали се качвах на самолета, примирих се със загубата на ножа.

Като цяло полета беше планиран така, че като кацна в Истанбул да имам около 1 час време да стигна до гарата и да си хвана автобуса на Метро за София, в 23:00. Както се развиваха нещата вече предчувствах, че няма да успея да го хвана. Самолета се забави допълнително още 20 минути преди да излети, но в крайна сметка потеглихме за Истанбул.

Около час след началото на полета видях някакво раздвижване от страна на стюардите. Влизаха и излизаха от кабината на екипажа около 10 пъти, а самолета започна да завива на обратно. След малко капитана обяви на трудно разбираем английски, че се налага да се върнем за да проверят някаква система и след това ще продължим за Истанбул. Казах си край с надеждите за автобуса в 23:00 ама дано поне да стигнем живи. След като полетяхме около половин час наобратно, видях че самолета пак обръща и повиках стюарда да попитам какво става. Той ме уведоми, че вече всичко е наред и пак продължаваме за Истанбул. Зачудих се ще ни стигне ли горивото с тия маневри назад-напред, но в крайна сметка кацнахме успешно в Истанбул. Вече беше 24:00 и нямах никакви шансове да хвана автобуса. Дори се зачудих дали ще работи метрото за автогарата. С малко късмет успях да хвана последната мотриса в 00:30 и с надежда се отправих за гарата. Там след половин час обикаляне разбрах, че вече няма автобуси за София и най-ранния е на Метро в 9 часа сутринта. Примирих се и се отправих да си намеря място на някоя пейка да прекарам нощта. Добре, че не беше студено.

В крайна сметка поспах няколко часа и около 6:30 отидох да видя дали е отворено бюрото за билети на Метро. Вече бяха отворили, но ме очакваше неприятна изненада. Продавачът ми обясни, че няма билети за София през целия ден. Чак за 9:00 на другия ден. Да вися още 24 часа в Истанбул не ми се стори изобщо добра идея и тръгнах да обикалям по другите фирми. Всички, които пътуваха за София или Пловдив бяха с много неудобни часове, чак вечерта и взех решение да се прибера през Бургас. Намерих един автобус, който тръгваше в 8:30 и потеглих за Бургас. В Бургас хванах автобуса за София в 17:00 и жив и здрав се пробрах в 22:30 в София. В крайна сметка се събраха 30 часа пътуване, но нали се бях прибрал и вече не ми пукаше.

Така приключи приключението Иран. Като цяло оставам с много приятни впечатления и ще се радвам пак да отида, но при условие, че транспорта е по-добре организиран.